| Saturday, November 25, 2006 |
| Светът се простира докъдето ти пожелаеш... |
 Слънцето се прозя бавно. Отвори очите си внимателно, и огледа случващото се. След няколко минути цялата Гъбкова поляна щеше да се разсъни, и то благодарение на него. Имаше още шест минути до излизането му на небосвода и пълното огряване на изстиналата през нощта земя. Облакът се приближи до него и го запита:
-Омайващо нали, тази малка поляна, която за жителите и е целият свят...
-Светът няма край.-отвърна спокойно Слънцето.
-Светът има край за хората, които искат край. Които се ограничени и не обичат изненадите. Светът няма край за онези, които винаги мечтаят за повече.
Слънцето се замисли, опблъкът продължи:
-Светът на някои хора дори не излиза от главите им. Заплита се и си остава там, докато не отихне, в тих сън.
-Прав си, светът стоига докъде поискаш сам. Моят свят стига до момента, когато обгръщам цялата земя с лъчите си...
-Слънце, твоят свят не е голям. Всеки ден обикаляш наоколо във въздуха. Но ти си мислиш че е голям?
-Нима твоят е по-добре?
-Аз се раждам като капка вода, вливам се бавно в реката. Благодарение на твоите лъчи се превръщам в пара, издигам се нагоре. Когато стане студено, се превръщам в облак. А после завалям над земята, като тих реъмеж или силна буря. Капката пада на земята и отново продължава пътя си. Светът е бекраен.
Часовниковата гъба в центъра на селцето удари 6 часа. Слънцето не можа да отговори на облака. Излезе над хоризонта, и обля поляните и горите със светлината си. Хората го наблюдаваха, усмихваха се и се радваха на топлината. След два часа, облъкът закри слънцето, и заваля. Усмихнатите лица на хората станаха изведнъж тъжни, те се еприбраха по домовете си. Няколко мига преди да се превърне в последни капки малкият пблак добави:
-И, слънце, ти трябва да си щастлив. Ти даваш на хората радост, а аз скръб. Но аз ще обиколя целият ми свят, който е безкраен. Сега ще се влея в реката, и ще давам радост на хората гледащи я. Надявам се да се срешнтнеме пак.
Сивото кълбо изчезна. Слънцето въздъхна.
-Облаче, напомняш ми за Луната...
А далееч, някъде долу, няколко деца щастливо си играеха с локвите, в една от които се намираше капката на бившият облак...
*Ам, уикенд е, попринцип се радвам че е уикенд, сега не е така, искам час по-скоро да дойде Понеделник, да съм зает и да нямам време за нищо, сега не е готино*
|
posted by Спасителят в ръжта @ 2:19 PM  |
|
|
|
| Monday, November 20, 2006 |
| Чай? |
Гъбковият човек отпи от чашата си плодов чай и се зачете в книгата. Заекът следваше с очите си сяко негово движение.
-Защо плодов?-попита зайчето.
-Обичам круши. -отговори просто гъбковият човек.
Тий отпи за пореден път от чашката си.
-Чаят свърши! - обяви заекът леко строго, но и леко предупредително.
Гъбковият човек стана от гъбката си, взе чашката си, и наля от голямата кана още чай. Книгата отново беше отворена.
- Идва зимата. - отбеляза съвсем спокойно мишката.
- Не оббичам моркови! - отговори ядосано заекът.
- Госпожа Тротистол ми обеща липов чай. - пък вметна Гъбковият човек.
Всичко затихна отново.
- 319 страница. - отговир на незададеният въпрос заекът.
- Морков? -предложи мишката.
Заваля. Но никой от тримата не се намокри, защитавани от Голямата печурка. Мишката изчисти малко прах от книгата.
- Да се прибираме - каза изведнъж гъбковият човек и затвори книгата.
Мишката го последва по пътя към Голямата гпечурка.
-Не обичам моркови. -твърна на незададеният въпрос заека, останал сам върху гъбката с плодовият чай. |
| posted by Спасителят в ръжта @ 6:08 AM |
|
|
|
|
| За мен |
|
Name: Спасителят в ръжта
About Me: Невидима щриха, притежаваща звезди, които умеят да се смеят...
|
| Чатбокс |
|
| Чужди истории |
|
|
| Забравени усмивки |
|
| Милион звънчета |
|
|
| Powered by |
 |
|
