'This is the story of a girl, Who cried a river and drowned the whole world! And while she looked so sad in photographs, I absolutely love her, When she smiles... '
Защото обичам песента.
Знам, че повечето не сте я чували, и няма да я харесвате.
Но за мен тя е важна, защото ми напомня за един човек.
И знаеш ли, успях. Никой не ме забеляза. Всеки бе зает със своите работи, със своите цели. Сякаш, дори да им се бях изплезил нямаше да ме зърнат. Минах покрай тях. Те дори не ми хвърлиха поглед, да проверят дали наистина съм невидим. Хората са толкова предсказуеми. Знаете ли, вече като си говоря със съученеици знам какво ще ми отговорят. Безсмислено ли е тогава да говоря?
Обичам да не давам отговори на зададени въпроси и да давам отговори на незаданените. Питаха ме как е, аз отвърнах, че обичам звездите * и аз не знам защо *
Та, да се върна на невидимостта. Всъщност, не е ясно кой беше невидим. Не аз - а хората. Те бяха толкова забързани, че се губиха във времето и пространството. Аз бях тoчно видим! И си ходих из парка с развързани връзки и скъсана торбичка пълна с книги за библиотеката.
Като заговорихме за библиотеката, за първи път закъснях с връщане на книгите! Един ден!
Но библиотекарката успя да ме види. И двамата бяхме видими. За щастие.
Както виждаш, и пиша невидимо. Или може би аз пиша видимо, но ти четеш невидимо. Само съседката на третият етаж знае.
Бъдете видими. Другите ще си останат невидими. Няма да ви забележат. Но не берете грижа, а им се усмихнете зад гърба.
